Вина - Юрий Кузнецов
В тази църква не сме за венчавка,
тази църква не щем да взривим,
в тази църква дойдохме да плачем,
в тази църква сме - да си простим.
Потъмняха иконите скръбни
и за никого те не скърбят.
Овлажняха и копия стръвни –
няма вече кого да сразят.
Пълен въздуха с тайна отрова,
неизвестна на нас и света,
и пролазват през купола горе
бурени, по стените текат.
И се вдига земята подмолно,
и затъваме до колене,
че забравихме висши закони,
а духът е в измяна - сломен.
А e пълен светът със заплаха,
като храм е - забравен и сам.
И очите по детски заплакват,
а в нозете се вие трева.
Чисти сълзи текат от очите
и стените пригласят със стон.
И се вият, пълзящи, лозите,
сякаш пламнал в нозете ни дом.
Вина
Мы пришли в этот храм не венчаться,
Мы пришли в этот храм не взрывать,
Мы пришли в этот храм попрощаться,
Мы пришли в этот храм зарыдать.
Потускнели скорбящие лики
И уже ни о чем не скорбят.
Отсырели разящие пики
И уже никого не разят.
Полон воздух забытой отравы,
Неизвестной ни миру, ни нам.
Через купол ползучие травы,
Словно слезы, бегут по стенам.
Наплывают бугристым потоком,
Обвиваются выше колен.
Мы забыли о самом высоком
После стольких утрат и измен.
Мы забыли, что полон угрозы
Этот мир, как заброшенный храм.
И текут наши детские слезы,
И взбегает трава по ногам.
Да! Текут наши чистые слезы.
Глухо вторит заброшенный храм.
И взбегают ползучие лозы,
Словно пламя, по нашим ногам.
1979 г.
© Мария Шандуркова All rights reserved.
