МЪРТВИЛО— ★ —Дамян Дамянов

…Ни свой, ни чужд сред купищата кал,
сред цялата словесна зла помия…
Немее телефонът пребледнял,
зей празна мойта пощенска кутия.
Ни клетва зла, ни благослов най-благ.
Светът от мен не се интересува.
Поне да беше се обадил враг!
Ей тъй, от злост! Поне да ме напсува!
Поне един приятел по тегло,
тук ял и спал, да тропне, да извика.
Мълчание опасно, тежко, зло.
Врата на хан — преди, днес — мъртва. Никой!
И ме обзема нещо като гняв:
„А бе един ден пак ще се стълпите.
Ще разберете, че съм бил най-прав…
И може да си скубете косите…“
А днес, да счупя свойта самота,
въртя живота — телефон огромен,
наслука, тъй… И търся аз смъртта.
Но с моя глас ми се обажда тя:
„Избрал си, драги, своя собствен номер!“