Цените растат. По същия начин, по който подводното течение понякога носи голяма вълна, невидима на повърхността, а тя набъбва, ускорява хода си и става все по-грамадна и яростна, независима и неконтролируема, така и цените – отвързани, хвърчило на непослушно дете, се веят на вятъра и няма конец, който да ги държи вързани, защото непослушното дете го е изпуснало или просто не е пожелало да го задържи.

     Това непослушно дете нехае, че хвърчилото е безценно. То е котвата на живота и ако се скъса връвта му, няма вече нищо, което да го държи в руслото на нормалността. Хвърчат цените  – хвърчило във висините, непослушната държава е вдигнала ръце, за да покаже, че са чисти и некорумпирани, и цените главоломно едреят, стават ураганни, водовъртежни, циклонични, демонични.

     Най-несвободният измежду всички други несвободни пазари в нашата подемократичена държава е пазарът на труда. Ясно е, че цената на човешкия труд в България е презрително ниска, но това е част от унизителното отношение на държавата към народа ѝ въобще. От висотата на просташкия си аристократизъм, българската държава уведомява световните инвеститори в стабилността на мизерията тук, създавана и поддържана от ниските доходи и пенсии, като така си въобразява, че ще ги насърчи да вложат парите си. Забравя се, че никой предприемач не иска да има за ортак склонният да унижава онези, които се трудят за него. Може би затова не е случайно, че някои „инвеститори” идват в България именно с користната цел да се възползват от нелепата участ на наемника да продава труда си срещу обида.

     Така битува цялата ни нация вече тридесет години. Унижението създава омраза или апатия, или агресия. Все някъде избива. И народът се деформира, не прилича на себе си, на нищо не прилича. И не се бунтува. Защото иска да бъде като онези с власт – да захапе кокала, па после иди го гони: ще стане хвърличо, ще лети из висините, ще сее ветрове и ще богатее. Смехотворно и наивно до глупост е вече да мисли, че чрез труд или усилия може да постигне удовлетворение, радост, жизнен стандарт. Това са приказки от 1001 нощ – като приказките за осемстотинте дни на бившия цар, като и какво ли не още друго приказно, което преживяхме тези три десетилетия.

     Ако пазарът на труда наистина зависеше от търсенето и предлагането, заплатите у нас би трбявало да са по-високи от тези в Западна Европа. Нали управляващите и официалната статистика непрекъснато тръбят, че няма специалисти, че липсват кадри, че едва ли не внасяме работна ръка, защото местната пък бягала в чужбина. Кой ли вярва на тези брътвежи? Та кой бяга от хубавото? Ако заплащането на труда беше тъждестввено на стойността му, младите щяха да си стоят в България, щяха да раждат, а детските градинки нямаше да се отчуждават за строителство на бетонни жилищни кооперации. В България чак сега на практика разбираме какво означава отчужденинето на труда, за което пише Маркс: това е присвояването на онази част от човешкото достойноство, което дава смисъл на живота. Общо взето, принизяването на стойността на труда до нивото на скотското съществуване, насърчава експлоататорския нагон на властта, чието икономическо лице се самоопределя като частен бизнес.

     Ниските възнаграждения у нас омайват с изключителна устойчивост. Въпреки откровено лъжливите официални твърдения на статистиците, заплатите не се актуализират редовно, а в някои отрасли и фирми – изобщо не се осъвременяват. Въпреки това инфлация има, а увеличаването на цените може да се обясни само с недостатъчната добавена стойност, която експлоататорите получават от принизяването на труда. Замразяването на доходите, съчетано със съществен скок на цените, ще отвори ножицата на печалбата и така капиталът ще нарасне автоматично и чисто математически за сметка на бедността, без съществени негативи за властта, допускаща и насърчаваща подобно грабителство.

     Трудът е най-слабо защитен и понеже от него експлоататорите не печелят пряко, а напротив – прилича повече на онеправдан разход, когато нарочно е откъснат от плода си, по тази причина никой няма интерес от стимулирането на стойността му. За разлика от цената на труда, тази на услугите в публичния и частния сектор расте. Вижте само структурата на приходите в банките и в предприятията с господстващо или монополно положение – ще установите, че таксите и комисионните представляват повече от 50-60 на сто от приходите. С други думи, не основната дейност е двигателят на бизнеса, а онези съпътстващи услуги, които уж подпомагат потребителя. Не бих искал да изреждам примери: всеки ще установи този факт, ако се вгледа във фактурите и извлеченията, които получава. Има такси и комисионни без каквато и да било икономическа логика, обяснение или основание. Регулаторите вероятно знаят това, но не смеят или са притиснати да не действат.

     При това трудът е двойно потискан – веднъж от властта, за да поддържа ниски дефицитът и инфлацията, втори път – от работодателя, а да се спестява разходи по икономически елементи (разходи за труда!) и да увеличава финансовия си резултат. В долната част на това менгеме стои обаче не целият народ, а само онази онеправдана част от него, загубена в дебрите на своята (пошла за другите) ценността система, неспособни да крадат и манипулират, да предават и да се нагаждат. Много хора получават високи възнаграждения без да се трудят и без да са предприемачи или работодатели. Непослушната държава е такава само спрямо онази неприспособената, незавладяната, омерзената част от народа си. Но с радост слуша и се вслушва в съветите на крадците, престъпниците, далавераджиите и обикновените разбойници, защото се припознава в тях. Не очаквайте непослушната държава да прояви разбиране или уважение към своите създатели – които са я учредили, за да реализират чрез нея и чрез труда си своята представа за човешко достойнство и щастлив живот.

     Не очаквайте и нова конституция - няма общо съзнание, което да я създаде.Кражбата е добър обединител на властта, ала лош лозунг на държава.

     В Древния Рим юристите са провъзгласили един принцип: този, който се е съгласил да бъде онеправдан, не може да иска обезщетение. Въпросът е да не допуснеш неправдата на властта да придобие онова трайно, устойчиво и стабилно положение на грабителска арогантност спрямо градивния народ, да се бориш докрай с по-силните, за да защитиш собствената си конституция. И демокрацията всъщност. Не се причинява неправда на този, който я иска – Volenti non fit iniuria, така са постулирали древните римски прависти; справедливо звучи и днес. Време е да докажем, че не искаме неправда, защото иначе ще е нечестно да се оплакваме от нея.

    Прочее, няма премиер адакемик.