* * *

В черното, нощно небе 

чайки истерични с бяло под крилете,

бързащи незнайно накъде 

към кейовете и скалите на поетите…

Към виенско колело на плажа,

с пясък фосфорен под стъпалата,

бързат своята тревога да разкажат 

за времето, принадлежащо на летата. 

За августовските догарящи следобеди,

които те понасят като лист откъснат 

към нивите, с татул прободени 

и тук там с класове разпръснати. 

Към балите със слама и към слънчогледи клюмнали, 

към мислите за хляб, за вино и дърва за огрев,

далече от мечтата за богати трюмове 

за улова и за посрещнатия изгрев…

Когато чайките кръстосват небосклона,

сияещи като видения във бяло,

а панаира си загасва пак неона 

и розова луна върху вълните се стопява…

И дините, и пъпешите стават все по-сладки, 

защото са последните, а цигански девойки

със едри, къдрави опашки 

четат на карти със очи на звездобройци…

И техните очи са някак си неописуеми-

събрали кехлибарите и изумруда 

седефа в мидите и перлите,

на източните приказки…и огъня на юга…

Тогава, знай, че в миг на вдъхновение 

до дъно чак на лятото си се отдавал…

Когато чайките са белите видения, 

които в нощното небе си съзерцавал…