* * *
В черното, нощно небе
чайки истерични с бяло под крилете,
бързащи незнайно накъде
към кейовете и скалите на поетите…
Към виенско колело на плажа,
с пясък фосфорен под стъпалата,
бързат своята тревога да разкажат
за времето, принадлежащо на летата.
За августовските догарящи следобеди,
които те понасят като лист откъснат
към нивите, с татул прободени
и тук там с класове разпръснати.
Към балите със слама и към слънчогледи клюмнали,
към мислите за хляб, за вино и дърва за огрев,
далече от мечтата за богати трюмове
за улова и за посрещнатия изгрев…
Когато чайките кръстосват небосклона,
сияещи като видения във бяло,
а панаира си загасва пак неона
и розова луна върху вълните се стопява…
И дините, и пъпешите стават все по-сладки,
защото са последните, а цигански девойки
със едри, къдрави опашки
четат на карти със очи на звездобройци…
И техните очи са някак си неописуеми-
събрали кехлибарите и изумруда
седефа в мидите и перлите,
на източните приказки…и огъня на юга…
Тогава, знай, че в миг на вдъхновение
до дъно чак на лятото си се отдавал…
Когато чайките са белите видения,
които в нощното небе си съзерцавал…
© Магдалена Филипова All rights reserved.