Пред бездната дълбока ръка ми подай,
макар съдбата жестока - обичам те, знай.
Далече от мен - далеч пропастта...
ще спомням за теб с мойта вина.

Не ще забравя топлината ти нежна,
макар да расте буря голяма и снежна.
Докосване мило - любовно перце
за ума е блаженство, дъх за сърце.
Тялото за тебе веч ще ридай,
безмълвно, самотно - спир то не знай.

Но ти не спирай - живей!
Живей за твоето сърце, що вечно копней
за свобода от оковите ми тежки,
свобода от мойте грешки.

Но чувам стъпки - ти май се връщаш?
Пламенно, нежно мене прегръщаш...
Но защо? - защо избираш мъката пред радостта?
Защо при бездната се връщаш, бягайки от светлостта?

Целуваш ти нежно мойта уста
и аз разбирам и чувам ти мисълта:
"Мойто сърце вечно копнее
и без теб то не може и миг да живее!
И теб сега ли аз загубя -
пред Бог, пред всички себе ще погубя!"