Пробуждам се от сънното дихание,
което ме обричаше на вечните копнежи,
размивам се, тъгата обладава ме.
Очи отварям и се оплитам в мрежа,

създадена от паяка на самотата,
а тя, скроена сръчно от коприна,
затяга шията ми, свива ми душата
и виждам колко тихо си отива

на зимата годежната премяна,
а с нея - ти. До нови срещи.

Последна песен ни се посвещава.
Към вечните звезди лети.
Снегът топи се и се изпарява
тъй бързо, както изпари се ти.