Пробуждам се от сънното дихание,
което ме обричаше на вечните копнежи,
размивам се, тъгата обладава ме.
Очи отварям и се оплитам в мрежа,
създадена от паяка на самотата,
а тя, скроена сръчно от коприна,
затяга шията ми, свива ми душата
и виждам колко тихо си отива
на зимата годежната премяна,
а с нея - ти. До нови срещи.
Последна песен ни се посвещава.
Към вечните звезди лети.
Снегът топи се и се изпарява
тъй бързо, както изпари се ти.
© Нана All rights reserved.
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
