Разбивам бутилка в земята.
С яростно горящи очи.
Отеква звънът на стъклата.
И стаята празна кънти.
Но от това кой го е грижа?
Кой видя натрошения под?
Раните сама да си ближа.
Прободни, от остра любов.
И търся теб нейде из мрака.
Там, в безпорядното нищо.
Толкова гняв във тъгата.
И толкова много – излишно.
Ти няма да видиш това:
Разбитата бутилка на пода.
С разлята край нея печал -
угасващ пламък от огън.
И как всичко потъва във кал.
Остана да си идеш със сбогом.
Което дори не си взе.
Остави ме с лъжливия спомен.
Като просякът с боси нозе.
Разбивам бутилка в земята.
С печално блестящи очи.
Отекващ, звънът на стъклата
все по-глухо нататък звучи.
© Таня Нецова Todos los derechos reservados