Разбивам бутилка в земята.

С яростно горящи очи.

Отеква звънът на стъклата.

И стаята празна кънти.

Но от това кой го е грижа?

Кой видя натрошения под?

Раните сама да си ближа.

Прободни, от остра любов.

И търся теб нейде из мрака.

Там, в безпорядното нищо.

Толкова гняв във тъгата.

И толкова много – излишно.

Ти няма да видиш това:

Разбитата бутилка на пода.

С разлята край нея печал -

угасващ пламък от огън.

И как всичко потъва във кал.

Остана да си идеш със сбогом.

Което дори не си взе.

Остави ме с лъжливия спомен.

Като просякът с боси нозе.

Разбивам бутилка в земята.

С печално блестящи очи.

Отекващ, звънът на стъклата

все по-глухо нататък звучи.