Аз цветето съм, дето подари ми
Между турнири, кухни и катедри,
забравих бързо своя женствен лик.
Сама си подарявам многолик
и нежен стих. Те, думите, са щедри.
Под ризницата – тялото на чужда.
И този поглед вече не е мой,
излъчва примирение, покой.
Не ме познаваш. А и няма нужда.
Каквото в мен пожарища познати
да възкресява – скривам го със смях.
И стига ти да знаеш – оживях,
останалото е, че съм жена ти.
Ръката ми не трепва и незрими
са раните от тежкия ми шлем.
Било днес празник? Сядай, ще ядем.
Аз цветето съм, дето подари ми.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Надежда Ангелова Todos los derechos reservados
