Аз цветето съм, дето подари ми
Между турнири, кухни и катедри,
забравих бързо своя женствен лик.
Сама си подарявам многолик
и нежен стих. Те, думите, са щедри.
Под ризницата – тялото на чужда.
И този поглед вече не е мой,
излъчва примирение, покой.
Не ме познаваш. А и няма нужда.
Каквото в мен пожарища познати
да възкресява – скривам го със смях.
И стига ти да знаеш – оживях,
останалото е, че съм жена ти.
Ръката ми не трепва и незрими
са раните от тежкия ми шлем.
Било днес празник? Сядай, ще ядем.
Аз цветето съм, дето подари ми.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
