От лилавите страни по слънчевата призма

виждаш пурпурните и лъчи все по сиви.

Горели с огън от души за отминали поклади

изпепелили  мъката ти мамо и татко стари.

И пламъци обгръщат, паднали ви клони

погълнали бащини ни къщи, в пепелявата си плява.

И  виждаш пушек ти, той гори сякаш гони

зелените листа от беладона и плодовете и отровни!

Но невярно и печално в теб звучи

че скръб, отровата  лекува болните ти рани

явно нищо не разбираш ти-с мъртъв винаги ще РАЗГОВАРЯШ!

И към този опиат, ръка протягаш пак да се изправяш

 спомена те мъчи, влачи, възкресението да чакаш

молиш се и плачеш, търсиш мъртвите и страдаш

а беладона, смее се кикоти, как изправяш се... да падаш!