И гледаш го, зад ъгъла, бездомен,
подпрял се жалко, на една страна.
И, сякаш от съдбата си прогонен,
протяга пак трепереща ръка.

Парченце хляб, монета дребна,
зарадвала го би като дете.
С какво е допринесъл за живота  си нереден? 
Какви ли са неопростените му грехове?

Принуден да понася удари, жестока болка.
И повече животно, отколкото човек.
За него дом е всяка дупка малка,
асфалтът е за него мек дюшек.

Минавайки край него, със погнуса
извръщаш своето лице.
Запита ли се как се чувства?
Или от камък е и твоето сърце...

Нима за по-добър се смяташ
като минаваш с вдигната глава?
И ти си нищо, част си от стадата,
потънали в желана слепота.