Божествен допир

Преди да пропадна в смолистия ад,

танцувах със сенки в среднощния хлад,

отекваха стъпки, замлъкна нощта,

въздъхна ефирът, изтля и свещта .

Изгаря духът ми, посипва се прах,

сърцето препуска, първичният страх

разсича болезнени спомени с меч,

крещи, но остава все по-надалеч.

Нима е божествен безгласният плен,

във тялото крехко до сетния ден

да падам, да ставам, воювам до гроб,

на дните на слава отминала- роб?

Нима е възможно с усърден стремеж

да стигна зефира с безкраен летеж?

Далеч от земята, удавена в плач,

пристъпвам полека след своя палач.

Ти- принцип изконен, стоящ над света,

докосващ ме с бащинска нежна ръка,

в последния миг на разруха и мрак,

оставаш за мен и приятел, и враг.

Треперя, дошла до предела свещен,

началото-край, кръговратът рожден,

животът в съюз нерушим със смъртта,

въздигнал е феникса от пепелта...