Вече седмица навън вали,

години седем минали са и безбройни дни.

Тротоарът чака ме да тръгна,

поредната ще бъда, ако се подхлъзна.

Дори очите ми затворени ги виждат,

с лукави маски хората прииждат.

Хаос цари по булеварда посивял,

векове той спи под хорската печал...

Столетникът - отсрещното дърво,

брои валежите от век, защо?!

Нима ще види пак дъгата,

повехнал е, загубил е листата...

Всеки спомен довършва следата,

кората му рухва, но не и душата.

Корени впити в пръст остаряла -

такива са дните в човешка раздяла.

Дъжд от съдби ме докосва,

аз тръгвам, но сълзи това ще ми коства.

Последно стрелките поглеждам,

в прозореца влажен последно се вглеждам.

Река, по-студена от тебе,

това е тълпата, но тя ще ме вземе.

Тук нямаше нощем звездици,

тук бе булевардът без птици.

Колкото бурен и толкоз безлюден,

животът кипи, но сякаш принуден.

Тротоари и хора - дърво с коренища,

река от умора ме тихо прегръща.

Устремени, безцелни в днешния ден,

препуснахме всички с тъжен рефрен.

Тук празни са черните жици,

тук бе булевардът без птици.