Булевардът без птици
Вече седмица навън вали,
години седем минали са и безбройни дни.
Тротоарът чака ме да тръгна,
поредната ще бъда, ако се подхлъзна.
Дори очите ми затворени ги виждат,
с лукави маски хората прииждат.
Хаос цари по булеварда посивял,
векове той спи под хорската печал...
Столетникът - отсрещното дърво,
брои валежите от век, защо?!
Нима ще види пак дъгата,
повехнал е, загубил е листата...
Всеки спомен довършва следата,
кората му рухва, но не и душата.
Корени впити в пръст остаряла -
такива са дните в човешка раздяла.
Дъжд от съдби ме докосва,
аз тръгвам, но сълзи това ще ми коства.
Последно стрелките поглеждам,
в прозореца влажен последно се вглеждам.
Река, по-студена от тебе,
това е тълпата, но тя ще ме вземе.
Тук нямаше нощем звездици,
тук бе булевардът без птици.
Колкото бурен и толкоз безлюден,
животът кипи, но сякаш принуден.
Тротоари и хора - дърво с коренища,
река от умора ме тихо прегръща.
Устремени, безцелни в днешния ден,
препуснахме всички с тъжен рефрен.
Тук празни са черните жици,
тук бе булевардът без птици.
© Безстрашна All rights reserved.
