Бялата риза - от майка ми дадена,

от жена ми колосана и прибрана за по-добри времена...

Бялата риза - малка ми станала,

но и душата ми - синята, съвсем омаля...

Може би станах вече сто килограма -

или съм някъде - малко пред сто...

Треса телеса като няма камбана

и синора тъпча между добро и зло...

А бялата риза - в раклата - даже забравих...

Едва ли ще обгърне с обич заоблените ми рамене.

Ако все тъй я карам - ще ми потрябва за знаме

и за бинтове - върху ожулени колене...

Здравейте, вехти хайдути, стари приятели!

Харамии, лудетини от по-добри времена!

Знам, че кътате белите ризи, от майките завещани.

Заклевам ви!

Не ги правете на знамена!