Родих се някога във времето

без цел и път, по който да вървя,

щастие какво е аз не знаех -

тепърва предстоеше ми това.

Растях и всеки ден се сблъсквах

със трудности и нищета,

с омраза, лицемерие и злоба,

светът изпълнен бе с тъга.

Пред погледа ми непознати

преуспяваха във всичко с усмивка и със лекота,

но зад маската на добротата

криеха се коварството и подлостта.

Да имат всичко те се лакомяха

и щастие да купят искаха с пари,

лъжата най-добър приятел техен беше

и цена висока за успеха всеки със душата си плати.

А други животът пък забравил

и оставил да се справят с бедността,

с нещастията и със огорченията

сами, без да им се подаде ръка.

И, ще кажете, че те са си виновни,

че предали са се на злочестата съдба;

да, прави сте, че в този свят коварен

място няма за хора със добри сърца.

Тук да гледаш себе си е важно,

да нехаеш и за нищо да не те е грижа,

тук отдавна доброто е забравено,

потъпкано и оставено да гние.

Но, може би, забравяш, че, за жалост,

във времето не ще оставиш ти следа -

постигнал всичко, но изгубил себе си,

бездушно ще бъдеш смачкан и удавен в тишина.

Аз безучастна да стоя не можех

и отчаяна опитах да спася света,

но в неговата мрежа се оплетох като всички,

успях, но се превърнах във робиня и слуга.

Късметлийка ли във крайна сметка се оказах?

Получих всичко, но на такава ли цена...

и аз нещастието, опитвайки се да измамя,

във времето живея, но забравена ли ще умра?

И днес аз имам всичко, за което мога да мечтая

и дълъг път, по който да вървя,

очаква ме живот прекрасен

и най-щастливата съдба.

Но не това е, за което аз копнея.

Не! То не се измерва в земните блага,

животът така и не разбра, че аз във времето не искам да живея -

аз искам да умра във вечността.