Не зная,

може би от егоизъм,

навивам пак

часовниковия си механизъм.

И пак

премръзналото ми сърце

се разпламтява.

Стар огън, а уж надежда нова.

Туп-туп (по-точно тик-так).

И пак...

Звукът му е някак променен

от стогодишно неработене.

Изскърцват частите вцепенени,

ръждиво започват въртене.

Часовник на няколко века,

измерващ чувства, а не време.

А после

върху сърцето ми

дъжд се излива,

огънят изгасва

(и сърцето ми изсъсква

и изстива);

вятърничева пепел остава

и никога не ми прощава.

Дълго ми се сърди,

не ми говори, плаче

(сълзите си крие, но аз зная).

Часовникът спира,

но аз чакам пак (от егоизъм)

да пусна неговия механизъм.