Не зная,
може би от егоизъм,
навивам пак
часовниковия си механизъм.
И пак
премръзналото ми сърце
се разпламтява.
Стар огън, а уж надежда нова.
Туп-туп (по-точно тик-так).
И пак...
Звукът му е някак променен
от стогодишно неработене.
Изскърцват частите вцепенени,
ръждиво започват въртене.
Часовник на няколко века,
измерващ чувства, а не време.
А после
върху сърцето ми
дъжд се излива,
огънят изгасва
(и сърцето ми изсъсква
и изстива);
вятърничева пепел остава
и никога не ми прощава.
Дълго ми се сърди,
не ми говори, плаче
(сълзите си крие, но аз зная).
Часовникът спира,
но аз чакам пак (от егоизъм)
да пусна неговия механизъм.
© Сюзън Смърт Всички права запазени