Пречупеното щастие в очите
сълзи смолисто - скършено дърво.
А книгата на дните се прелиства
от вятъра със влажен дъх на спомен.
И изгревът е даже бял от болка -
със него идва бял, самотен ден.
Във восъчната тишина жестоко
смехът-стрела забива се като в мишена.
А залезът е черен, пълен с мрак -
след него крачи бавно тъмнината.
Нощта е дом на тоя вечен враг -
убийствения звук на самотата...