Да беше всичко просто,

истината отвъд това е.

Стрели пропити с отрова

насочени към мислите мои.

Мисля за дните с надежда,

намират се на другия край.

Зад пропаст дълбока и зловеща,

на бленувания близък рай.

Отдавна поет е пътят,

да търсиш хоризонти нови.

Кътчета малки и тихи

пълни с хиляди омаи.

Пътят понякога е труден,

но струва си тревогите свои.

Защото хубавите моменти

ще са сладки и безброй.

Потънала в своите мисли,

жужат като пчелен рой.

Не се тревожа за пътя,

а кога ще приключи той.

Мечтая да пристигна вече,

но нямам час свой.

Дали ще се случи някога

или ще съм във вечен застой?