И вече нищо няма име,

и всичко е забравено.

През клоните

на утрешната зима

денят, притихнал се събужда.

Слагаш бучка захар в кафето,

а тя мирише ти на газ.

Виждаш поглед примирен -

ти ли си или пък аз...

Но вече нищо няма име,

лекуваш ме с бучка захар.

Няма сладост, само страх.

И под пряспата на оживяла зима

не виждам никой да ме чака.

С очи, обърнати назад-

се питам -

какво ли търся там...

Където нищо вече няма име.