13 ago 2024, 15:25

Ден

  Poesía
434 0 0

                              Ден

 Ще се изправя най-сетне от кревата,                                                                                      

 ще потърся погледа с очи.                                                                                                               

 Ще събера усмивките, стопили се в стената                                                                              

 и тъй до мене ще си ти.                                                                                                                         

 Ще изпия кафето си от вчера,                                                                                                                  

 ще залъжа сърцето с щипка захар за обяд.                                                                                            

 Ще гадая остатъците кротко за вечеря                                                                                           

 и за нищо няма да ме бъде яд.                                                                                                  

 Да, ще бъде ден блажен!                                                                                                                                    

 Ден на тягост и наслада,                                                                                                      

 денят, в който пажът унижен                                                                                                             

 е по-честит от сянката на царя.                                                                                                            

 Такъв, единствен и велик,                                                                                                                          

 пирува в ъгъла си тесен.                                                                                                        

 Ден, избягал като миг,                                                                                                             

 с вкуса на спомена примесен.                                                                                                    

 Да, денят на снимката без лик,                                                                                                                                   

 денят на твоите любими стих и песен.                                                                                    

 Виж, стопява се денят,                                                                                                           

 в месец тъничък унесен.                                                                                                           

 от длани нежни е омесен,                                                                                           

 отмерил на надеждата алая.                                                

 Незначителен, съдбовен,                                                                                                    

 свита ръкописна запетая.                                                                                                                                                                           

 Цвят и мирис в мойта есен.                                                                                                  

 Кога, някога попитах,                                                                                                             

 където ти ми отговори.                                                                                                 

 Опипвам последно слепешката,                                                                                                                 

 с изтрити пръсти кости ровя,                                                                                                                    

 непрогледнала за ден вината                                                                                                                

 при мен смълчано пак   ме води.                                                                                                                                                                                                                         

 Ето те! Под свойта кожа                                                                                                            

 май че съм те сложил.                                                                                                     

 Намирам го, макар накрая,                                                                                              

 преди отново да полегна.                                                                                                                                

 Невидим път, води ме в рая.

 

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Георги Христов Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

Selección del editor

Реквием за една буря 🇧🇬

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...

Апостоле! 🇧🇬

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Мъжко хоро 🇧🇬

argonyk

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Кръчма за самотници 🇧🇬

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...