13 ago 2024, 15:25

Ден

  Poesía
431 0 0

                              Ден

 Ще се изправя най-сетне от кревата,                                                                                      

 ще потърся погледа с очи.                                                                                                               

 Ще събера усмивките, стопили се в стената                                                                              

 и тъй до мене ще си ти.                                                                                                                         

 Ще изпия кафето си от вчера,                                                                                                                  

 ще залъжа сърцето с щипка захар за обяд.                                                                                            

 Ще гадая остатъците кротко за вечеря                                                                                           

 и за нищо няма да ме бъде яд.                                                                                                  

 Да, ще бъде ден блажен!                                                                                                                                    

 Ден на тягост и наслада,                                                                                                      

 денят, в който пажът унижен                                                                                                             

 е по-честит от сянката на царя.                                                                                                            

 Такъв, единствен и велик,                                                                                                                          

 пирува в ъгъла си тесен.                                                                                                        

 Ден, избягал като миг,                                                                                                             

 с вкуса на спомена примесен.                                                                                                    

 Да, денят на снимката без лик,                                                                                                                                   

 денят на твоите любими стих и песен.                                                                                    

 Виж, стопява се денят,                                                                                                           

 в месец тъничък унесен.                                                                                                           

 от длани нежни е омесен,                                                                                           

 отмерил на надеждата алая.                                                

 Незначителен, съдбовен,                                                                                                    

 свита ръкописна запетая.                                                                                                                                                                           

 Цвят и мирис в мойта есен.                                                                                                  

 Кога, някога попитах,                                                                                                             

 където ти ми отговори.                                                                                                 

 Опипвам последно слепешката,                                                                                                                 

 с изтрити пръсти кости ровя,                                                                                                                    

 непрогледнала за ден вината                                                                                                                

 при мен смълчано пак   ме води.                                                                                                                                                                                                                         

 Ето те! Под свойта кожа                                                                                                            

 май че съм те сложил.                                                                                                     

 Намирам го, макар накрая,                                                                                              

 преди отново да полегна.                                                                                                                                

 Невидим път, води ме в рая.

 

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Георги Христов Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

Selección del editor

Изгубих се в посоките на дните 🇧🇬

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Ребро над сърцето 🇧🇬

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Маргаритено 🇧🇬

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...

Стаи за... отдих 🇧🇬

paloma66

АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...