13 авг. 2024 г., 15:25

Ден

436 0 0

                              Ден

 Ще се изправя най-сетне от кревата,                                                                                      

 ще потърся погледа с очи.                                                                                                               

 Ще събера усмивките, стопили се в стената                                                                              

 и тъй до мене ще си ти.                                                                                                                         

 Ще изпия кафето си от вчера,                                                                                                                  

 ще залъжа сърцето с щипка захар за обяд.                                                                                            

 Ще гадая остатъците кротко за вечеря                                                                                           

 и за нищо няма да ме бъде яд.                                                                                                  

 Да, ще бъде ден блажен!                                                                                                                                    

 Ден на тягост и наслада,                                                                                                      

 денят, в който пажът унижен                                                                                                             

 е по-честит от сянката на царя.                                                                                                            

 Такъв, единствен и велик,                                                                                                                          

 пирува в ъгъла си тесен.                                                                                                        

 Ден, избягал като миг,                                                                                                             

 с вкуса на спомена примесен.                                                                                                    

 Да, денят на снимката без лик,                                                                                                                                   

 денят на твоите любими стих и песен.                                                                                    

 Виж, стопява се денят,                                                                                                           

 в месец тъничък унесен.                                                                                                           

 от длани нежни е омесен,                                                                                           

 отмерил на надеждата алая.                                                

 Незначителен, съдбовен,                                                                                                    

 свита ръкописна запетая.                                                                                                                                                                           

 Цвят и мирис в мойта есен.                                                                                                  

 Кога, някога попитах,                                                                                                             

 където ти ми отговори.                                                                                                 

 Опипвам последно слепешката,                                                                                                                 

 с изтрити пръсти кости ровя,                                                                                                                    

 непрогледнала за ден вината                                                                                                                

 при мен смълчано пак   ме води.                                                                                                                                                                                                                         

 Ето те! Под свойта кожа                                                                                                            

 май че съм те сложил.                                                                                                     

 Намирам го, макар накрая,                                                                                              

 преди отново да полегна.                                                                                                                                

 Невидим път, води ме в рая.

 

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

© Георги Христов Все права защищены

Комментарии

Комментарии

Выбор редактора

Реквием за една буря 🇧🇬

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Моли се само да не ти се случа.... 🇧🇬

Patrizzia

Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...

Маргаритено 🇧🇬

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...

Душа 🇧🇬

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...

Ребро над сърцето 🇧🇬

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...