Aug 13, 2024, 3:25 PM

Ден

  Poetry
432 0 0

                              Ден

 Ще се изправя най-сетне от кревата,                                                                                      

 ще потърся погледа с очи.                                                                                                               

 Ще събера усмивките, стопили се в стената                                                                              

 и тъй до мене ще си ти.                                                                                                                         

 Ще изпия кафето си от вчера,                                                                                                                  

 ще залъжа сърцето с щипка захар за обяд.                                                                                            

 Ще гадая остатъците кротко за вечеря                                                                                           

 и за нищо няма да ме бъде яд.                                                                                                  

 Да, ще бъде ден блажен!                                                                                                                                    

 Ден на тягост и наслада,                                                                                                      

 денят, в който пажът унижен                                                                                                             

 е по-честит от сянката на царя.                                                                                                            

 Такъв, единствен и велик,                                                                                                                          

 пирува в ъгъла си тесен.                                                                                                        

 Ден, избягал като миг,                                                                                                             

 с вкуса на спомена примесен.                                                                                                    

 Да, денят на снимката без лик,                                                                                                                                   

 денят на твоите любими стих и песен.                                                                                    

 Виж, стопява се денят,                                                                                                           

 в месец тъничък унесен.                                                                                                           

 от длани нежни е омесен,                                                                                           

 отмерил на надеждата алая.                                                

 Незначителен, съдбовен,                                                                                                    

 свита ръкописна запетая.                                                                                                                                                                           

 Цвят и мирис в мойта есен.                                                                                                  

 Кога, някога попитах,                                                                                                             

 където ти ми отговори.                                                                                                 

 Опипвам последно слепешката,                                                                                                                 

 с изтрити пръсти кости ровя,                                                                                                                    

 непрогледнала за ден вината                                                                                                                

 при мен смълчано пак   ме води.                                                                                                                                                                                                                         

 Ето те! Под свойта кожа                                                                                                            

 май че съм те сложил.                                                                                                     

 Намирам го, макар накрая,                                                                                              

 преди отново да полегна.                                                                                                                                

 Невидим път, води ме в рая.

 

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Георги Христов All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Стаи за... отдих 🇧🇬

paloma66

АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...

Апостоле! 🇧🇬

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Разпродажба на спомени 🇧🇬

maistora

На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...

Любовта си отива в неделя. По здрач. 🇧🇬

paloma66

> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...

Душа 🇧🇬

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...