На топличко съм седнал до стъклото
и гледам малките  камбанки...
Изсипаните струи от небето,
от Бога падащите сенки!

Довчера тук бе знойно лято.
Сега при мен е Есенето!
Довчера слънцето ме гря богато,
сега това ми е отнето!

Дъждът вали... вали не спира...
Във сълзите се скри земята!
Усмивките и радостта умират...
А вятърът надеждите премята.

Преди туй враг ни беше зноят,
и с него свързвахме бедите,
сега стихията ни взе покоя,
и синината пред очите!

Не знам кое е по-добре за мене,
когато лято ме изгаря,
или когато зимата застене
ие лошота се заповтаря!