загледана в тъмнината,

колко дълбока е реката...

Тежки мисли, прокобни,

ми се въртят в главата,

колко студена е водата...

И цялата треперя,

не изпитвам нищо,

и не от студ,

а сякаш студ сковал е разума,

но защо се страхувам,

нали на чужди мисли не робувам?

Вятърът пее в косите ми

и те политат из тъмнината

като свободни птици в мрака,

а аз не чувствам свободата...

усещам как сърцето все по-бавно тупти

и студът затваря уморените ми очи.

Не чувствам самата себе си,

толкова съм уморена...

ала с изстинало вече сърце

водата не е студена -

потънаха в реката две ръце

за една съдба, за друга свобода.