загледана в тъмнината,
колко дълбока е реката...
Тежки мисли, прокобни,
ми се въртят в главата,
колко студена е водата...
И цялата треперя,
не изпитвам нищо,
и не от студ,
а сякаш студ сковал е разума,
но защо се страхувам,
нали на чужди мисли не робувам?
Вятърът пее в косите ми
и те политат из тъмнината
като свободни птици в мрака,
а аз не чувствам свободата...
усещам как сърцето все по-бавно тупти
и студът затваря уморените ми очи.
Не чувствам самата себе си,
толкова съм уморена...
ала с изстинало вече сърце
водата не е студена -
потънаха в реката две ръце
за една съдба, за друга свобода.
© Мони Божилова Всички права запазени