Дотолкова ми е...

Дотолкова ми е, като живот без пазва
за счупените ми настройки и сетива, 
ако сега в една прелюдия не влезна.
Оставам си бездомна за света...

Измислени ще си останат пътища 
със ненастроени клавири в сипкав дъжд, 
ако през значните очертания от сънища
аз не премина трудното поне веднъж.

Поне веднъж, ако не скърша тъмното, 
и не видя светлото на видния  си ден, 
какво ли сторила бих друго...
ако  я нямах своята надежда в мен...

Дотолкова ми е далечна и много близка
звездата, очерта пътя ми към ден, 
И само във проблясък на искричка 
аз съм  Вселена  с обичта във мен. 

...

Но, все така си не почувствал моята обич, 
или пиян от вино, или мъжко его.
Звезда припада, или всъщност вечност
чертае път за мен и теб в разделно...

Защото, щом през тънките завеси недовиждаш, 
то как зад спуснати завеси ти ще  сетиш
откърмената  светлина от мен щом не обичаш, 
искричката, и все така оставаш си далечен...

Разделни пътища чертае ни съдбата.
Прости. Простих и непростеното с любов.
Звезда красива сочи ми безкрая
към път светлеещ от любов...

...а мене ми  е от надежди безтегловно, 

защото обещаваха ми и небе, звезди.

Прелива се живота  все от пусто в празно, 

и все ми носи дъждове или пустеещи  мъгли...