Дотолкова ми е, като живот без пазва
за счупените ми настройки и сетива,
ако сега в една прелюдия не влезна.
Оставам си бездомна за света...
Измислени ще си останат пътища
със ненастроени клавири в сипкав дъжд,
ако през значните очертания от сънища
аз не премина трудното поне веднъж.
Поне веднъж, ако не скърша тъмното,
и не видя светлото на видния си ден,
какво ли сторила бих друго...
ако я нямах своята надежда в мен...
Дотолкова ми е далечна и много близка
звездата, очерта пътя ми към ден,
И само във проблясък на искричка
аз съм Вселена с обичта във мен.
...
Но, все така си не почувствал моята обич,
или пиян от вино, или мъжко его.
Звезда припада, или всъщност вечност
чертае път за мен и теб в разделно...
Защото, щом през тънките завеси недовиждаш,
то как зад спуснати завеси ти ще сетиш
откърмената светлина от мен щом не обичаш,
искричката, и все така оставаш си далечен...
Разделни пътища чертае ни съдбата.
Прости. Простих и непростеното с любов.
Звезда красива сочи ми безкрая
към път светлеещ от любов...
...а мене ми е от надежди безтегловно,
защото обещаваха ми и небе, звезди.
Прелива се живота все от пусто в празно,
и все ми носи дъждове или пустеещи мъгли...
© Евгения Тодорова Всички права запазени