Дъга
Белите качулки на дъжда
глави са свели срамежливо,
преструвам се под тях, че си тъжа,
а сърцето ми подскача живо.
В локвите разтваря се тъга
в някакво очакване за нежност,
сигурен съм вече – след дъжда
дъга ще ширне своята безбрежност.
Капките ще идат във пръстта,
моите обувките ще са мокри,
бяла, по лицето ми, страстта
ще отлитне върху някой покрив.
В ласките ми, пазени за теб,
знам, ще има влага с вкус на есен,
десет реда пози – ред по ред,
ще се разтопят под някой кестен.
И ще грейнат в твоите очи
всичките цветя – от дъжд измити,
моята тъга ще полети -
там, където са невинни дните.
© Бойко Беров Todos los derechos reservados