Дъжд

Потропва минорно. Стъклото лъщи.

Кап-кап. Китайско постоянство.

Уплаши врабците по жиците.

В си бемол, увисна домът

в мъгливо пиянство.

Кога ще спре? Обича да е пакостлив.

Повлича едрите и дребни камъчета,

скътани в забрава.

Атавистичен страх, ако потъна –

мост да съгради.

Дали да му гласувам вяра?

И чисто гола, както съм родена,

преди във мене да се усъмни,

да впие устни в тънките ми вени,

на две да се разтвори и червеното море.

Пълчища преди мен и зад гърба ми,

на книжни лодки в мътния порой,

прибират от простора овреме  прането,

белязано по чифт от Ной.