Потропва минорно. Стъклото лъщи.
Кап-кап. Китайско постоянство.
Уплаши врабците по жиците.
В си бемол, увисна домът
в мъгливо пиянство.
Кога ще спре? Обича да е пакостлив.
Повлича едрите и дребни камъчета,
скътани в забрава.
Атавистичен страх, ако потъна –
мост да съгради.
Дали да му гласувам вяра?
И чисто гола, както съм родена,
преди във мене да се усъмни,
да впие устни в тънките ми вени,
на две да се разтвори и червеното море.
Пълчища преди мен и зад гърба ми,
на книжни лодки в мътния порой,
прибират от простора овреме прането,
белязано по чифт от Ной.
© Христина Комаревска All rights reserved.