Водата отмиваше бялата зима,
от вечно обичаща скрита поляна,
поседнах във скута на мойта любима,
природата — извор на всяка промяна.
И мислите — много, а всъщност една.
Въпрос съществуващ от наш‘та зора.
На глас съм се питал и докато спя:
Кога ще се слеят? — небе и земя.
Поетът и войнът танцуват в синхрон,
певец и критик следват същите ноти.
Съдията е седнал под малък заслон,
до него художник си багри платното.
Погледнах към ято необуздани птици,
отлитайки ведно, разбрах — що е единство...
© Тихомир Тодоров Todos los derechos reservados