Водата отмиваше бялата зима,

от вечно обичаща скрита поляна,

поседнах във скута на мойта любима,

природата — извор на всяка промяна.

И мислите — много, а всъщност една.

Въпрос съществуващ от наш‘та зора.

На глас съм се питал и докато спя:

Кога ще се слеят? — небе и земя.

Поетът и войнът танцуват в синхрон,

певец и критик следват същите ноти.

Съдията е седнал под малък заслон,

до него художник си багри платното.

Погледнах към ято необуздани птици,

отлитайки ведно, разбрах — що е единство...