Моята надежда,

моята светла и добра надежда

вече почти догаря.   

Само една малка локвичка

още пази пламъка и,

само една малка локвичка.

И момичето с кафявите топли очи,

което прилича на лято,

което толкова много прилича на лято,

се опитва да пренесе пламъка върху себе си,

за да може да го запази.

А протегнатите ръце се спират

досами припукващото огънче,

не чувайки умолителния и глас,

а протегнатите и  ръце се спират.

И само вятърът

може да поиска да ги запознае,

и само вятърът може да ги запази.

Дали ще поиска този вятър,

дали ще поиска този уморен и тъжен вятър

да ги запази или ще отмине?

И дали все едно и е

на изтънялата ми надежда

какво ще стане със светлината и,

дали и е все едно?