Елмазено

27 may 2010, 15:34

Poesía

584 0 2

Презимува светът ми във лед,

тихомълком изгряха звездите,

след пороя от болка и след -

тишината - аз вятъра питах.

Беше топло, студът отшумя,

а мечтите се раждаха с всеки

полъх тръпнещ на свежа трева,

с всяка фибра на никнещо цвете.

Колко слънце! Сънувам ли? Не.

Просто вятърът днес е обречен,

да ме сгрява, да мисли за мен,

да е нежен и милващо весел.

Как се чувствам, не зная сега,

само знам, че в душата ми има

нещо топло със вкус на сълза

и безкрайно елмазено синьо.

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.

niabg13 (Евгения Калъчева)

2010-05-27T22:08:37+03:00

Благодаря.
vealokin (Венцислав Захариев)

2010-05-27T21:32:47+03:00

Красиво е и много добро!