Елмазено

27 мая 2010 г., 15:34

Поэзия

566 0 2

Презимува светът ми във лед,

тихомълком изгряха звездите,

след пороя от болка и след -

тишината - аз вятъра питах.

Беше топло, студът отшумя,

а мечтите се раждаха с всеки

полъх тръпнещ на свежа трева,

с всяка фибра на никнещо цвете.

Колко слънце! Сънувам ли? Не.

Просто вятърът днес е обречен,

да ме сгрява, да мисли за мен,

да е нежен и милващо весел.

Как се чувствам, не зная сега,

само знам, че в душата ми има

нещо топло със вкус на сълза

и безкрайно елмазено синьо.