Презимува светът ми във лед,
тихомълком изгряха звездите,
след пороя от болка и след -
тишината - аз вятъра питах.
Беше топло, студът отшумя,
а мечтите се раждаха с всеки
полъх тръпнещ на свежа трева,
с всяка фибра на никнещо цвете.
Колко слънце! Сънувам ли? Не.
Просто вятърът днес е обречен,
да ме сгрява, да мисли за мен,
да е нежен и милващо весел. ...