Когато няма път и ветровете са се свили до вратата,
когато всички земни дъждове ще се изсипят върху нас,
а дните са хралупите, в които си прегризваме крилата,
защото да политнеш е отричане от сигурния час,
когато през часовника се сипе изобилие от пепел,
но всяка от частиците е пръстена обвивка на брилянт
и дръпнали от огъня на времето страхливите си шепи,
почистваме ориза на съдбата си, на масата разстлан,
когато няма място, нито смисъл. И една причина няма
да тръгнеш да рисуваш по стените на затвора си врата,
земята е утробата, милувката на дланите на мама
и слънцето на нейната родина е изгряло под дъжда, ...