Кръжим във мъглявини влажни

и влачим цвилещи кухини стари.

За кой ли път губим път и посока

насред хаоса на орис зеленоока?

В езерото мътно на взора ни жаден

топят се отломки от книжни лодки.

Затъва, дави се в дълбокото вярата,

в пролетите – трилион сълзи кални.

В гените ли е закодирана Съдбата?

Или е плодът зрял на мисъл – ясна?

С думите звездни поим животворно,

ако не пълним с тях кредо бездънно.

Самадхи

04.01.2016г.