Кръжим във мъглявини влажни
и влачим цвилещи кухини стари.
За кой ли път губим път и посока
насред хаоса на орис зеленоока?
В езерото мътно на взора ни жаден
топят се отломки от книжни лодки.
Затъва, дави се в дълбокото вярата,
в пролетите – трилион сълзи кални.
В гените ли е закодирана Съдбата?
Или е плодът зрял на мисъл – ясна?
С думите звездни поим животворно,
ако не пълним с тях кредо бездънно.
Самадхи
04.01.2016г.
© Гюлсер Мазлум Всички права запазени