Изповедно (Stanza I )

Тежи ми, че вече няма нищо.
Че слънцето все грее, а не топли.
Че и залезите не се окъпват в красота.
Тежи ми, че във всичко липсва смисъл.
Че един ден и друг са все еднакво кухи
и търсиш ли за нещо да се хванеш,
то е сламка и се кърши за секунди,
отмества се, отстъпва пред безлика самота.
И всичките небеса да бъдат мои,
и светнали злата да ме обсипват,
и всеки миг да е запълнен с амброзии,
и всичко чисто –
пак не виждам смисъл от това.
Да имаше топла чаша със какао,
топъл поглед, топла и ръка,
да ме хванат за миг
преди да се препъна в безцелно ходене из пустошта.
Да имаше... поне едни очи, да се вгледат за миг във моите,
да кимнат невидимо към мен,
за миг поне дъхът ми да има защо да бъде... а не напразно,
да бъда поредната частичка в свят,
който сякаш отказал ми е всичко
и ме е оставил.