Толкоз годин все едно и също

минало, насъщно,

все едно и също.

Живот ми минава все тъй във забрава,

a надежда все няма, и няма, и няма...

Погледът мрачен, напред той не види,

душата се трови във все по-силни отрови,

лицето унило, всичко тайно замира,

a болката пак се простира, простира...

Себе си мразя отчаяно, тайно,

тъгата ме гали с перо си омайно

и пак ми прошепва.

A сърцето раздрано от жалост се свива,

туптеж си забавя и сякаш се срива...

Такъв е той, пейзажът на чувствата в мене,

гори ме, боли ме, духът ми пак стене.

Все пак аз още живея и пак продължавам

за живот тъй все да копнея...