13 июл. 2009 г., 00:02

Жалба 

  Поэзия
448 0 1

Толкоз годин все едно и също

минало, насъщно,

все едно и също.

Живот ми минава все тъй във забрава,

a надежда все няма, и няма, и няма...

 

Погледът мрачен, напред той не види,

душата се трови във все по-силни отрови,

лицето унило, всичко тайно замира,

a болката пак се простира, простира...

 

Себе си мразя отчаяно, тайно,

тъгата ме гали с перо си омайно

и пак ми прошепва.

A сърцето раздрано от жалост се свива,

туптеж си забавя и сякаш се срива...

 

Такъв е той, пейзажът на чувствата в мене,

гори ме, боли ме, духът ми пак стене.

Все пак аз още живея и пак продължавам

за живот тъй все да копнея...

© Славейко Славейков Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • ОТ КЪДЕ ТОЛКОВА ПЕСИМИЗЪМ? ЖИВОТА Е ПРЕД ТЕБЕ.УСМИХНИ МУ СЕ
    И ВСИЧКО ЩЕ СЕ ОПРАВИ! КУРАЖ.
Предложения
: ??:??