Жалба
Толкоз годин все едно и също
минало, насъщно,
все едно и също.
Живот ми минава все тъй във забрава,
a надежда все няма, и няма, и няма...
Погледът мрачен, напред той не види,
душата се трови във все по-силни отрови,
лицето унило, всичко тайно замира,
a болката пак се простира, простира...
Себе си мразя отчаяно, тайно,
тъгата ме гали с перо си омайно
и пак ми прошепва.
A сърцето раздрано от жалост се свива,
туптеж си забавя и сякаш се срива...
Такъв е той, пейзажът на чувствата в мене,
гори ме, боли ме, духът ми пак стене.
Все пак аз още живея и пак продължавам
за живот тъй все да копнея...
© Славейко Славейков All rights reserved.
