„Слънце ярко, слънце светло
зайди, помрачи се;
а ти, ясна месечинко,
бягай, удави се!...
Черней, горо, черней, сестро,
двама да чернейме,
ти за твойте листи, горо,
аз за първо либе..."
Народна песен[1]
Пак слънцето безтрепетно захожда,
в небето светва бледа месечина.
Ветрецът – мой другарин си замина
и нощ студена бързичко дохожда.
Чернеят листи, кротичко пошушват,
запяват тихо в тъмните си доби.
В клонаците със черните си роби,
останката ми жална се промушва!...
Гората емва с тъжните си вейки
нажалена, за мойто либе,…песна.
Звездица ярка в нéбето проблесна…
И нека, горо, с тебе все жалейки
да пеем, сестро, сила дорде имам,
дорде ми тихо воплите заглъхнат
и листите полека ти изсъхнат;
дорде душата - моя, наранима
от тъжбите навеки се пречисти!
Пък дóйда ли след лютата си зима
под буките ти, с къдравите листи,
надежда в теб намирам…обозрима!
14.12.2017 г.
© Владислав Недялков Todos los derechos reservados