Кiara (Киара)
182 300
4 oct 2007, 20:09

"Jedem das Seine" - "Всекиму своето" 

  Poesía
986 0 9

Едно момиче търси баща.

Един мъж, (баща) търси детето,

което изгуби в една 

подранило-закъсняла,

нелепа  война.

Непосилно в ръката  си стиска

багажа.

Багажът му

куфар,

кафяв,

стар

и охлузен от вятър куршумен.

Тенекиено свиват се облаците.

Пръстта се изравя  до кал.

Скръбта  изтрива се с по-нова смърт.

Белегът с белег заличава.

Мъжът върви

- реликва е куфарът

с онези пречупени дръжки,

не-заключващи

арестувани мисли и думи,

религии

- отдавна -

на ръката, отдолу

притъмнява във погледа ужасът.

А  на Ужаса

печатно издълбана е

свободата на силните.

До гроб

и до камък,

до пръст

и до номер.

Цифра след цифра.

Лагер след лагер.

Без дом.

Кучешко.

Непосилно до вдишване.

Хриптене.

Клане.

Геноцидно.

Убийствено.

Нечовешко.

Презряно добро

до безплодност.

Къса се  въжето дебело,

когато се съмне.

И никой не гледа.

И всички го виждат.

Тогава горят ги труповете.

Погребват.

Изгарят.

Избиват.

До тишина от крясък.

До прерязване на вените

- посоките -

и сутрините

са червено-истинно простреляни.

А кучетата със човешко хранят ги.

А живите са с патерици и

са евреи.


Върви, а пътят му е черен.

Камък в камък удря се.

Зима от зима пропуква.

А пътят му,

черния път.

Той на никого не липсва

и никой до днес не попита

- Човече, как  заличава се,

как се забравя,

(а как ли се помни)?!


Как се умира, когато си  мъртъв

от раждане,

а  живее ли се

с душа, която изгнила е

обесена отдавна във Аушвиц,

с ръка, отрязана в

един пореден концлагер?!

А годините липсват.

Трамваи наваксват

изкривено по релсите.

Влакове бързат коловозно стоманени.

А неговите очи са изляти

- в небето,

в земята,

в сърцето.

Сърцето боде го от вътре навън.

От вънка навътре боде го небето.

Летят спомени.

Длани.

Ръце.

Усмивката детска.

Две до кръвност познати,

детски очи.

Страх от летене.

Пилотаж в поругана,

късна земя.

Един мъж върви

бавно до бързане.

Цял живот лутане в спомени.

Една жена търси бащата на майка си.

Черен е пътят.

Черна е плочата

с номерата.

Цифра след цифра.

Лагер след лагер.

Град до град.

Тяло до тяло положени.

Изгорени.

Убити, забравени.

Разстрел до изтрезняване.

(право в сърцето)

А той все още търси

дъщеря си.

Мъжът, онзи

със куфара стар,

кафяв

и странните дръжки.

Разлива се в черния път.

И пътя във него разлива светът.

Геноцид.

Диагноза до втръсване,

до която всеки въпрос

риторичен е.

А тя, момиче на 15,

търси бащата на майка си

до ковчег, пръст, номер

- до смърт.

А майка й беше на 30,

35,

когато почина от рак.

© Киара Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Представих си всичко!!! Обичам автори като тебе,които умеят да ме накарат да страдам !!! Още веднъж-чудесна си!
  • "Всекиму своето"-това е надписът на входа на концлагера Бухенвалд.
    Брутална и нечовешка е историята,но всяка една война е такава-
    нелепа и жестока.Независимо дали е световна,гражданска или е борба човешкия организъм да преодолее,да оцелее след една епидемия,след една поставена диагноза-рак.

    Благодаря ви!!!
  • много въздействащо,много брутално и в същото време прекрасно.каквото и да напиша няма да е достатъчно,но не мога да остана безмълвна...браво
  • Без думи...!!!
  • Силен, поредния ти силен стих!!!
    Поздравления, Киара!!!
  • Невероятно и силно до припадък. Браво.
  • Убийствен стих!
  • ...
    Безмълвна съм!
  • Аз дори незная какво да кажа...възхитена съм
Propuestas
: ??:??